«От ужасите на Илинденско-Преображенското въстание децата бяха онемели»
«Доведоха гайдаря Димитрия от село Горенци, Егейска Македония. Настаниха го в сиропиталище „Свети Патрик“ в София. Съвсем до паметника на Царя Освободител. Направиха му местенце и заживя заедно с децата сираци от Илинденско-Преображенското въстание. Както се грижеха за тях, така и за него. Нищо не му липсваше, такава беше волята на ирландския благодетел, на когото, […]
«От ужасите на Илинденско-Преображенското въстание децата бяха онемели»
«Доведоха гайдаря Димитрия от село Горенци, Егейска Македония. Настаниха го в сиропиталище „Свети Патрик“ в София. Съвсем до паметника на Царя Освободител.
Направиха му местенце и заживя заедно с децата сираци от Илинденско-Преображенското въстание. Както се грижеха за тях, така и за него.
Нищо не му липсваше, такава беше волята на ирландския благодетел, на когото, само като чуеше думата гайда, сърцето му нарастваше.
По неделно и празнично време вървеше пред колоната с деца. От едната страна Татко Махони, хванал най-малкото за ръка, от другата – гайдарят.
Отиваха на черква. Свирнята и децата събираха очите на срещащите ги софиянци. Вечер музикантът си посвирваше, седнал на стълбата на къщата.
Ставаше весело на душата му. Котката клекнала до него, наведе се да я погали по гръбчето. И тя, душицата божия, разбираше от гайда.
И над други душици той простря ръка. Три от момченцата бяха изгубили и ума, и дума от ужасите, преживени през въстанието. Умът им се върна бързо, думите – не.
Бълбукаха някъде в гърленцата им… Мучаха като теленца за майка си. По вратленцата им се издуваха жилите, мъчеха се да развържат тоя пусти възел.
Всяка изречена дума идваше с голям зор.
Гайдарят реши да опита. Да опита с песни да им изпъди страха. Сядаше привечер на стълбата, туряше ги до себе си и им казваше:
– Момчиня, хайде сега с мене! С бога напред и ние по него!
Надуваше гайдата, пръстите му се гонеха по гайдуницата и тихичко запяваше. Подканяше ги с очи да го последват. Първом само мелодията, сетне думите.
«Запело е сиво пиле, славей пиле,под Янините пенджере, гиди пиле.Яна му се кротко моли, славей пиле:Не пей, пиле, сутром рано, гиди пиле,не буди ми първо либе, славей пиле…»
Полека, полека – престрашиха се. Повярваха му, че отново ще проговорят. А той как го желаеше и как им се радваше на всяка завърнала се на езика им думичка.
Една вечер семейство Махони, окъснели някъде, ги завариха на стълбата. Гайдарят с жест прикани двамата да послушат. Децата запяха. Запяха, за да смаят Татко Махони и мис Алис.
Ирландецът разтвори дългите си ръце, искаше му се и четиримата да ги гушне. Не четиримата – целия свят искаше да прегърне. Нищо, че не говореха един език.
Благородник и гайдар се разбраха – и двамата бяха щастливи заради децата.»
Из „Роден на Великден“ на Бойка Асиова
«От ужасите на Илинденско-Преображенското въстание децата бяха онемели»